ДЕТЕТО В СВЕТА НА ТЕЛЕВИЗИЯТА И КОМПЮТРИТЕ
ДЕТЕТО В СВЕТА НА ТЕЛЕВИЗИЯТА И КОМПЮТРИТЕСвещеник Александър Дубинин
Съдържание (frames)
Когато говорим за средствата, с които може да се защитят чувствата на детето от вредните впечатления, на нас ни се иска да започнем с природата. Тя е отлична противоотрова за душата и тялото, отровени от "машинната цивилизация".
С добрите впечатления, получени от общението с природата, може да се насища и детската душа. По време на разходка майката обръща внимание на детето върху смяната на сезоните. Тя му показва как през есента листата в парка опадат, как зимният сняг затрупва земята, как радостно се възражда природата през пролетта. Съвършената форма и искрящата белота на снежинките, силата на стремежа към живот на пролетната тревичка или пъпка и още много примери, с каквито е толкова богата живата природа - всичко може да радва и възпитава детето, научавайки го чрез творението да познава Твореца. Спокойно течащата река, прозрачното ручейче, облаците и звездите на небето, плодородието на земята... Животът на насекомите, птиците ...
Наблюдението на живата природа - естествознанието, не само не е греховно - това е благочестиво и полезно занимание. Мнозина наши подвижници (например, св. Теофан Затворник) препоръчвали на миряните вместо романи да дават на децата си книги по естествознание като познавателни и подбуждащи благоговение към Твореца.
Природата предразполага към високи, духовни размишления. У свети Игнатий има прекрасно разсъждение на тази тема - "Градината по време на зима", където нарича природата книга, "дадена за четене на първосъздадения Адам", "съдържаща в себе си словото на Духа, подобно на Божественото Писание". Така в зимната градина може да се усвои "учението за възкресението на мъртвите, стига да умеем да гледаме..."
Родителите, особено на деца, които още не са тръгнали на училище, при цялата си заетост не бива да жалят сили и време за разходки с тях.Тук не става въпрос за възможността "да се подиша чист въздух", разходката - това е общение в приятна и интересна обстановка. Възрастта до седем години е златно време за възпитаване на душата, когато детето още е открито пред възрастните и особено лесно приема на вяра техните думи. Уроците за живота, получени на такива разходки, като правило остават завинаги в паметта на човека.
Важно е и това, че чрез общуването с природата децата се учат да познават и обичат родната си земя.
Пред очите ни сякаш се осъществява насилствена американизация на целия ни живот - на обществено и битово равнище. Съвременните деца започват да се срамуват затова, че са руснаци4 и гледат със завист към Запада.
Православните родители понякога не отдават дължимото значение на този проблем, смятайки, че патриотичното възпитание е отживелица от съветската епоха. Но това не е така. Св. праведник Иоан Кронщадски, който с цялата си душа се вълнувал за Русия, хвърлен в смут, през 1907 г. говорел в една проповед: "Помнете, че земното Отечество с неговата Църква е преддверие за Небесното Отечество. Затова го обичайте горещо и бъдете готови да положите душата си за него, за да наследите там живот вечен."
Как да научим малкото дете на любов към земното Отечество? Чрез любов към Православната Църква, родната природа, родната история. Може да се започне с малкото.
Известно е, че детето обича да играе. То, както смятат специалистите по педагогика, в играта опознава света и снема емоционалното напрежение. Когато се изказват против компютърните игри, психолози, лекари, свещеници не са против играта като такава - те са против тази игра, която разрушава здравето на детето и влияе отрицателно върху неговия интелект и психика. На детето действително са необходими игри, но свързани с движение и на чист въздух - "криеница", "стражари и апаши", и пр. ... И хубави играчки.
През последните години играчките силно се измениха - това забелязват всички родители. Куклите станаха други: вместо кукла - "дъщеричка" или бебе, на момиченцата се предлага Барби, кукла в образа на оформена жена, с козметика, моден гардероб. Майките забелязват с тревога, че в образа на Барби, Синди и др. момичетата получават образец за подражание. Любимите играчки на момчетата са количките и войниците. Напоследък те са заменени от американски и японски фантастични същества: "супергерои", "роботи", "костенурки-нинджа" - герои от съответните анимационни филми. Някои от тях са толкова страшни (шлем с рога, ръка-щипка, звероподобно изражение на лицето), че на опаковките на английски е написано предупреждение: "За деца над петгодишна възраст!"
Много е важно с какви играчки си играят нашите деца - нали те запълват вътрешния им свят. Свещеник Артемий Владимиров в една от беседите си с родителите и децата казва: "Покажи ми, дете, играчките си, кажи ми кои от тях наричаш свои приятели и много от твоето бъдеще ще се разкрие. Ако твоите приятели са злобните, полудели "костенурки", е едно, а ако са смелите хусари, пехотинци, конници на бели коне - това е друго." Оказва се, че играчките също учат детето да обича своята Родина.
Разбира се, лесно е да се забележи, че "костенурките" и подобните им същества се продават на всяка будка, на всеки ъгъл, а я тръгни да търсиш руски войник... Това би било повод детето да бъде заинтересувано от подвизите на православното войнство, от мъжеството и великодушието на руския войник, от великия пълководец и дълбоко църковен човек А. В. Суворов...
Четенето на книги по руска история5 - за живота и бита на благочестивите ни предци, за руските царе, за героите и православните подвижници - ще помогне на детето да бъде възпитано в любов към Отечеството. На първо място, разбира се, ще бъдат житията на руските свети подвижници на благочестието. Много добре, както показва опитът на някои родители, децата възприемат книги като "Лето Господне" и "Поклонение" на И. Шмельов.
Така у детето постепенно ще се изгражда представа за истинската, жива Родина. Такава представа би могла да се окаже своевременна противоотрова срещу завистта към "красивия живот" по западен образец.
Истинското високо изкуство също би могло да изиграе ролята на противоотрова за нашите деца от пошлостта на "масовата култура" ("сапунени опери", филми на ужасите, екшъни, шоупрограми), от пагубната рокмузика.
Ние не говорим само за църковно изкуство. Разбира се, добре би било, ако можеше детето още от ранна възраст да слуша само църковни песнопения, да вижда само свещени изображения и да му се чете само житийна литература. Но е забелязано, че такова "стерилно" възпитание може с времето да се обърне към своята противоположност. Контрастът на света, в който живее детето, и на обкръжаващата ни действителност да се окаже твърде голям. Попадайки в училище или сред другари на улицата, оказвайки се бяла врана сред връстниците, детето ще се почувства засегнато и ще се разбунтува срещу родителите, а разбира се, и против Църквата...
Без съмнение си струва детето да бъде запознато и с добрите образци на светското изкуство, за да възпита у себе си естетически вкус. За душевната полза от такова изкуство на определен етап от формиране на личността говорят и оптинските старци.
Ако става въпрос за книгите, които детето трябва да прочете, то нека те не бъдат само "Приказки" на Пушкин или "Аленото цвете" на Аксаков. Колко много съкровища в руската поезия за възрастни от XIX в. са напълно достъпни за детското възприятие и се научават от децата наизуст! Нека детето да привикне към звученето на класическия руски стих, нека да се научи да разбира поетичния образ. А колко интересни теми за беседи с децата дава поезията!
Щастливи са децата от тези семейства, където има обичай да се събират всички и да се четат на глас хубави книги. Отделеното от възрастните време за това бива напълно заплатено от огромната полза за децата и цялото семейство. За такива четения са подходящи много произведения от световната класика. Например в царското семейство за общи четения се избирало не само Свещеното Писание, но и Дикенс, Уолтър Скот, Тургенев...
Картините на библейски и исторически теми, пейзажите и жанровите платна могат да бъдат обсъждани с децата не само в Третяковската галерия, но и да бъдат разглеждани от художествени албуми. Особено важна е сериозната класическа музика. Към нея детето трябва да бъде приучено още от първите си години и тогава по-късно тя ще се превърне в най-добрата противоотрова за поп- и рокмузиката. Юношите, които често посещават консерваторията, като правило доста спокойно възприемат "метъла" и пр. и едва ли се увличат по него - освен в знак на протест, ако родителите се престараят в своето "класическо" възпитание.
Иска ни се да посъветваме всички родители да обучават децата си на музика още от най-ранна възраст: или да свирят на някакъв инструмент, или да пеят в хор. Детски хорове днес има в много неделни училища. А истинското музикално образование, получено в музикалното училище, е хубаво още и с това, че задълго ще ангажира детето, избавяйки го от вредното безделие. На ученика от музикалното училище не му е до компютърни игри - освен уроците и разходките той трябва и "да свири" и се занимава допълнително вкъщи. Приобщаването към истинското изкуство прави детето и по-взискателно по отношение на телепродукцията.
Но какво, ако все пак имате телевизор и компютър?...
Уви, налага се да изхождаме от факта, че телевизията вече е навлязла в живота на съвременното дете. Да нямате вкъщи телевизор, означава прекалено силно да се отличавате от общоприетите норми. Доколко родителите са готови за това? И разбират ли, че по този начин децата им се оказват изолирани от своите връстници? Всички ли биха преодолели това? Или този път е за най-твърдите и мъжествените?
Но във всеки случай всички родители са длъжни да сведат "общуването" на детето с телевизора до минимум (за съхраняване на телесното здраве) и да го направят строго изборно (за съхраняване на душевното здраве).
Забелязано е, че децата сами предпочитат пред пасивното гледане на телевизия други интересни занимания, изискващи време, активност и енергия - когато имат такива. Затова родителите на децата в предучилищна възраст не трябва да жалят сили за игра с тях.
След това на преден план ще излезе друга задача - разумният избор на телевизионни предавания. При гледането на телевизия се отчита определена вреда за здравето на детето от облъчване и то трябва да бъде целесъобразно.
Не се изисква голямо усилие да се вдигне ръката и да се включи телевизорът. Но защо човекът (възрастен или дете) прави това? Ето кое е важното. Машинално, по навик? От нямане какво да прави? За да "се откъсне", да се забрави пред екрана? Да създаде фон за някакви други занимания?... Не, такива причини не могат да бъдат считани за уважителни от родителите и те трябва твърдо, с родителска власт и авторитет да ги отхвърлят.
Но нима няма полезни телевизионни предавания? Учебни програми, развиващи ума, пробуждащи към познание и самостоятелно мислене?... Научно-популярните предавания по история, изкуство, естествознание не само няма да повредят подрастващите, но и ще им принесат определена полза. Същото може да се каже и за някои художествени филми. И, разбира се, за православните религиозни програми, които се появиха през последните години. Само че тези предавания трябва да бъдат избирани от родителите, и то много строго.
Така в едно православно семейство бащата и дъщерята в неделната вечер разгръщат седмичната програма на телевизията и въоръжени с флумастер, отбелязват това, което ще гледат. Ако предаванията се окажат прекалено много, правят по-строг подбор, изхождайки от установения "лимит" време... Може би и други ще почерпят от техния опит?... Много важно е телевизорът вкъщи да се включва само за да се гледа нещо конкретно, а не за да се убива времето. Да се види нещо и веднага след това да се изключи, без да си позволяваме да бъдем увлечени от следващото предаване. Това е главното.
Мъдрите родители умеят да използват и телевизора в служба на семейството. При тях той не е "господин Телевизор", а смирен помощник. Зрителният образ е най-ярък, най-запомнящ се. Образният език на киноизкуството е достъпен за детската душа. Затова е важно какво точно се казва на този "език".
Можем само да добавим, че родителската забрана (ако детето иска да гледа нещо, непозволено от родителите му) трябва да бъде обоснована - ако е необходимо дори с казаното за телевизията в нашата книга. Във всеки случай задача на родителите е умело да обяснят на обиденото дете, че нищо не преминава безследно за душата и да му помогнат да различава лошото от доброто.
Навярно не трябва в ужас да се отдръпваме и от компютъра. Тук могат да бъдат дадени същите препоръки, както и с телевизора - строго ограничаване на времето на заниманията и разумен подход. Във века на всеобщата компютъризация, когато има компютри дори в православните манастири, да се държи детето в изкуствена изолация от тях, означава да се усложнят по-нататъшният му живот като възрастен човек, учението и дори професионалната му дейност. Затова струва ли си да се отписва детето от училище само защото там се открива компютърна паралелка?
А какво би било, ако то, получавайки достъп до умната машина, не се увлече от хазартните игри? Родителите трябва авторитетно да му обяснят как точно стоят нещата. Компютърът не е играчка, а инструмент за полезна дейност и трябва да служи за благото, а не за вреда на хората.
И така може да се изгради една своего рода система за вътрешна защита, която да съхрани душевното и телесното здраве на детето в света на машините. Нейното създаване трябва да стане главна задача на съвременните родители, желаещи доброто на своето дете.
Тяхно свято задължение е преди всичко да му дадат правилна жизнена ориентация. Тогава никакви телевизионни герои няма да се превърнат в негови идоли и вредните впечатления от падналия свят няма да могат безпрепятствено да влияят на душата му.
За вярващите православни хора такъв несъмнен ориентир са единствено Христовите заповеди. Само ако се опира на тях, човек може да даде правилна, духовна оценка на всичко, което се случват с него. Иначе, увлечен от вълните на собствените си страсти, невиждайки в живота си никакъв висш смисъл, той затъва в житейското море, пропадайки все по-дълбоко в бездната на греха.
Детето от православно семейство и с правилно християнско възпитание получава добрите и душеполезни впечатления преди всичко в Църквата. Тук има и по-важни моменти: правилен и своевременен избор на духовник за детето, проблемът за поста и много други. Ще се спрем на някои от тях.
Например как да направим живота на детето интересен без телевизор, без електронни игри, без "Мак Доналдс" и "сникерс"? Как да го изпълним с духовно съдържание, без да го лишаваме от полагащите му се игри и утешения?...
От родителите зависи да покажат (не на думи, а на дело) как е възможно да се радваш на живота, бидейки православен. Необходимо е малкият ученик вече да може да противопостави на развлеченията на съучениците си нещо интересно, без да завижда на тези, които са изгледали всички "анимации". Хубаво би било, ако разговаряйки с приятели за вчерашната неделя, може да каже: "А ние вчера ходихме там и видяхме това." Това би могло да бъде например манастир...
Навлизайки в пубертета, детето неизбежно ще се сблъсква със съблазните на лекия и приятен живот, воден от "страстите", върху него ще се стовари пропагандата на разпуснатостта и разврата. Затова е добре душата отрано да бъде укрепена от представата за друг жизнен път, за който е казано: " normal">Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират" (Мат. 7:14).
За православното дете е много полезно да знае не само своята енория и своя свещеник, но и да посети и манастири, които сега се възраждат. Това не само ще разшири неговия кръгозор, но и ще способства за духовното му израстване.
Престъпвайки манастирските врата, детето преминава през някаква граница. Това се чувства особено ясно в градските манастири: преди малко сте били на шумната улица, оставяща впечатлението за някакво опиянение на масовото безумие, и ето - пред вас е друг свят с други закони. Своего рода икона на Царството небесно. Покажете на му тази икона. Въведете го в манастирския двор, като предварително сте му обяснили правилата за поведение в обителта, покажете му монасите на богослужение и послушниците, заведете го при иеромонаха за благословия - това можете да направите, когато детето е още съвсем малко. Същевременно майката или бащата ще разкажат, че монасите се наричат още "иноци", защото живеят иначе, не като всички - в света, а са го напуснали, за да служат само на Бога...
По-големите деца биха се заинтересували от историята на манастира; тях можете да ги заведете и на екскурзия. Такива пътувания до православни обители често се организират от неделните училища при храмовете. Нашите предци много са обичали такъв вид благочестива семейна почивка (от делничната суета) като поклонничеството в далечна обител. Най-често посещавали Троице-Сергеевата лавра, Оптинската пустиня, Дивеево. За детето това е и увлекателно пътешествие с подготовка и приготовления... Мнозина запомнят подобни поклонничества за цял живот. Разбира се, по ред причини те не могат да се извършват често, но толкова по-сериозна и интересна би била подготовката за тях и толкова по-дълбоко биха се запечатали в паметта на детето.
Но най-хубаво е да се поживее в манастира, да се приобщи към манастирския живот. Някои неделни училища организират за учениците летни лагери край известни обители, където децата по време на ваканция могат да посещават и богослуженията, и да се къпят в реката, и да се разхождат, и да носят послушание при почистването на храма или двора, и да помагат в стопанската работа...
В много манастири има безплатни гостилници за поклонници, където може да се поживее няколко дни и да се положи труд в полза на обителта. Възрастните биха могли да се отправят там със своите подрастващи деца. Градските манастири обикновено имат свои скитове извън града с помощни стопанства, където също с удоволствие приемат поклонници - помощници.
Православните руски обители с техните светини, чудотворни извори, със славното им историческо минало - това също е образ на истинската, жива Русия.
Манастирите са място, където се усеща повеят на друг живот. Същото, макар и малко по-различно, може да бъде почувствано от детето на православното гробище...
Ние вече говорихме за това, че благодарение на "масовата култура" в детското съзнание се внедрява една представа за живота и смъртта, която е твърде лекомислена и съвършено чужда на православното разбиране за света. Как да се възпитава детето така, че у него да няма нито панически ужас от смъртта, нито онази привикналост към нея, която внедряват в душата му съвременните зрелища?
Затова много би помогнало такова благочестиво и душеполезно дело като посещение на гробищата. За ползата от тях е писано от Светите отци. Съвременните православни педагози напълно споделят това мнение и относно децата - за тях също е полезно да ходят на гробищата. Преди всичко - на гробовете на роднини.
Най-добре е да се поговори с детето за смъртта тук, сред гробните могили, огради и кръстове. Всички разсъждения за суетността на земните удоволствия, звучащи в обикновена обстановка малко отвлечено, тук се възприемат по-различно. На гробищата по друг начин се чувства единствеността и неповторимостта на всяка човешка личност и ценността на дадения от Бога живот.
Хубаво би било, ако децата помогнат на майката да разчисти гроба на роднината, да посади пролетни цветя, да запали свещ пред кръста и най-главното - ако привикнат да се молят за упокой на починалите сродници, а също и на другите погребани там православни християни.
Съществува благочестив обичай - специално да отидеш да се молиш на гроба на праведник, още непрославен от Църквата, но почитан от църковния народ.
На гробището присъства вечният живот. Това е такова място, което особено предразполага към духовна беседа. Тук се закрепват семейните връзки, възстановява се връзката между времената и поколенията.
Когато говорихме за семейните четения, ние не казахме главното - за четенето пред децата на Евангелието. Този хубав обичай, без който е немислимо правилното християнско възпитание, е съществувал винаги и днес съществува в много православни семейства.
Съвременните родители най-често четат Евангелието на децата си по време на болест или преди заспиване, когато детската душа е най-възприемчива и по-малко се отвлича от житейски попечения. Плътското начало в личността се смирява и успокоява по време на болест; преди сън, когато детето вече е в постелята си, дневната суета отстъпва и детето се нуждае по-силно от контакт с мама или татко.
Опитът показва, че трябва колкото може по-рано да се започне четенето на каноничния текст на Новия завет. За това е написано в книгата на свещеник Алексий Грачев "Когато децата боледуват". "Понякога - казва той, - родителите не се решават да четат на децата "възрастното" Евангелие - четат от "Детска Библия". Още от седемгодишна възраст, а дори и по-рано, може да се чете каноничният текст, за да се приучи детето на пълноценна духовна храна. Не с изкуствена храна трябва да го закърмяме, а с майчино мляко."
Към този извод достигат и много православни родители, водени от собствения си опит. Майката на две малки момченца (А. Соколова, автор на педагогични очерци, публикувани през 1996 г. в списание "Москва") споделя своите наблюдения. Тя била поразена от огромното впечатление, което словото Божие, оригиналното, неадаптирано, направило на нейните деца (на 8 и 5 години): те възприемат заповедите Божии при четенето на "истинското" Евангелие "като непосредствен призив, отправен към тях".
Тази майка съветва всички родители: "Евангелието (непреработено) може да се чете изборно на дете, навършило четири години. При добро познаване на Новия Завет не е трудно да се избере малък откъс, свързан с настъпването на някакъв празник. Това четене е изключително важно, защото така започва християнският живот, неразделно свързан с Великата книга."
Психолозите казват, че времето преди сън, когато детето вече си е легнало, е най-благоприятно за доверителни разговори. Някои родители след кратко четене обичат да беседват с децата. Забелязано е например, че малките деца с удоволствие отговарят на въпроси от прочетеното, съпоставяйки току-що чутото със собствения си живот.
Необходимо ли е да добавяме, че да поставят детето си на твърдата почва на християнските заповеди могат само тези родители, които сами се стараят да живеят по тези заповеди?...
На разрушителния дух на времето родителите могат да противопоставят света и постоянния живот в Църквата и семейството (малката църква). За да може дори малкото детенце да почувства, че "тук е хубаво". А когато порасне да си спомня: "Там беше хубаво." Както е известно, истината с вяра не се доказва, а се показва. Навярно една от най-силните противоотрови от пошлите впечатления на падналия свят е образът на хората, живеещи сега и заедно, но въпреки законите на този свят. И още повече, ако тези хора са родителите.
Ние не трябва да забравяме, че децата постоянно ни наблюдават и ни подражават. При своята привидна неосъзнатост те забелязват всичко: и как стоим в храма, и как се молим вкъщи, и как общуваме с хората или какво говорим за тях, и на какво се радваме и какво ни огорчава.
Колкото повече пораства детето, толкова по-критично става то към нас, толкова по-добре вижда къде делата ни се разминават със словата ни. То все по-добре може да оцени собствените ни усилия да живеем по Божиите заповеди.
Съществува един важен въпрос: Как да научим детето да се моли? Молитвата не бива да се превръща в досадно задължение, в мъртво "правило", което трябва по-скоро да се изчете. Много родители са разбрали това и имат незаменимо средство за възпитание - собствения пример. Те започнали да се молят пред децата, за да ги видят и чуят. Тъй като малкото дете не може да бъде заставено да седне и да слуша, ако иска да играе, родителите са намерили подходящото време - отново преди сън, когато децата вече са легнали в леглото. Много дечица заспиват с родителската молитва.
Децата с особено внимание се вглеждат и вслушват в молещите се възрастни, приемайки техния опит.
Старецът схиархимандрит Гавриил (от Спасо-Елеазаровската пустиня) си спомнял как майка му в детството му го упреквала за лудориите, а когато се повтаряли - започвала да се моли: "Застане, разказва старецът, на колене пред иконите и започне със сълзи и на глас да се жалва от мен на Бога и да се моли: "Господи, ето аз измолих от Тебе син, а той постоянно прави бели, не ме слуша. Какво да правя с него?... И сам може да погине, и мен да погуби... Господи, не го изоставяй, вразуми го да не върши повече лудории..." И все в този дух, моли се на глас, плаче. А аз стоя до нея, притихнал, слушам жалбите й. Става ми срамно, пък и за майка ми ми е жал.
"Майчице, но майчице... аз повече няма", шепна й плахо. А тя все моли Бога за мене. Аз пак обещавам да не върша лудории и сам започвам да се моля заедно с нея..."
Иска ни се да добавим, че децата са особено чувствителни към неискреността - не дай си, Боже, детето да забележи, че майката се моли "заради него", "на показ"! Като следствие може да се появи скептицизъм и дори озлобеност. Целта на такава гласна молитва може да бъде само самата молитва.
Един възрастен човек цял живот, до дълбока старост, помнел как неговите родители през нощта оставяли на масата в детската стая иконка с горящо пред нея кандилце, за да защитят детето от нощните страхове и колко радостно и спокойно му било, когато се събудел да види иконата, осветена от пламъка на кандилото.
Един-два такива спомена несъмнено действат благотворно на душата, защитават я в периоди на изкушения. А в наши дни на децата са особено нужни добри, душеполезни впечатления, защото съвременният свят буквално залива детската душа със страшни и греховни образи.
От родителите зависи добрите впечатления да са повече. Спомените за поклонението при преподобния Сергий, за вечерните разходки с бащата, за това как майка му се е молила край постелята, може да се окажат за подрастващия и за възрастния човек подобни на това кандило, което разгонвало обкръжаващата го греховна тъмнина.
Защитата на детската душа от вредното влияние на този свят не е толкова невъзможно дело. Преди всичко кръстеното дете има защитници, безкрайно по-могъщи от неговите родители: това е Ангелът пазител, това е светецът, чието име носи. И Сам Господ, е казано, "пази младенците", и Божията майка няма да ги изостави. И кръстът, който винаги е на гърдите, е "оръжие непобедимо". Трябва само детето да помни за своите небесни защитници и да се обръща към тях с молитва. Затова е толкова важно детето да се научи да се моли - не "да изчита" сутрин и вечер сбор от непонятни за него думи, а именно да се моли на Бога, т.е. да говори с Него, да моли Неговата защита и помощ.
Съвременният християнски писател А. Доброволский има разказ "Кремъл" - за това, как две малки братчета се заблудили из многолюдните московски улици и все повече се отдалечавали от къщи. И как ги спасило чудо Божие - по молитвата на едното от децата, което си спомнило урока на баба си: "Саша, ако заболееш, ако загубиш нещо или сам се загубиш, заблудиш или изплашиш - моли се на Бог и Той ще ти помогне." И ето, спомняйки си за това, изплашеното дете вървяло по улицата, държейки брат си за ръка и непрестанно се молело: "Господи, помогни ми. Господи, заведи ме вкъщи." И искрената детска молитва била чута: Господ изпратил на момченцата водач - неизвестна светица в образа на стара монахиня, която им показала пътя...
Когато обясняваме на детето как падналият свят действа на душата му, как демоните "беседват" с нея чрез лошите помисли и откъде се вземат те, навярно си струва да му кажем, че дори великите подвижници не могли със собствени сили да се противопоставят на тези бесовски нападения. Но те, виждайки своята немощ, знаели, че "невъзможното за човеците е възможно за Бога" (Лука 18:27); те се обръщали към Бога с молитва и Той ги защитавал. Тяхната задача се заключавала в това, да бъдат внимателни към себе си и да се молят. Това е урок и за нас, и за нашите деца, които в трудните минути на изкушение могат да се помолят на Бога - за да получат бърза помощ.
Съвременните родители нямат възможност да заключат своето дете в глуха кула, за го изолират напълно от душевредните влияния на света. Пък и това би било проява на твърде неразумна родителска любов. Разумната любов е смирена и знае, че не може всичко. Затова "невъзможното за човеците е възможно за Бога". Поради това най-първо задължение на християнските родители във всички времена остава молитвата за детето. Тя представлява основа за всички дела на семейното възпитание.
1 Новозараждащата се буржоазна прослойка в днешна Русия. (Бел. ред.)
2 Редакторът би искал да изполва случая, за да насочи вниманието на христолюбивия български читател и към една друга страна на разпространяваните днес по Българската телевизия западни и особено американски анимации. Те не само подронват християнския морал, но и голяма част от тях, като например: "Железният човек" и особено "Волтрон - защитникът на вселената", "Капитан Планета" и "Звездните ездачки", открито проповядват чрез окултна символика ценностите на т.нар. Ню Ейдж - "Нова епоха", а френската анимация "Блю - земното дете" е извадила от преизподнята целия реквизит на средновековната демонология. (Бел. ред.)
3 Авторът е публикувал откъса с незначителни съкращения. (Бел. ред.)
4 Този факт за съжаление е актуален не само за Русия. (Бел. ред.)
5 Авторът говори за руската действителност и култура, но ние би трябвало всеки според възможностите си да се погрижим, възползвайки се от опита му, да приложим неговите съвети според собствената си история и култура. Патриотизмът не е непременно национализъм, както често се опитват да ни внушават. (Бел. ред.)
Препечатано от © 
www.Pravoslavieto.com
