ДЕТЕТО В СВЕТА НА ТЕЛЕВИЗИЯТА И КОМПЮТРИТЕ
ДЕТЕТО В СВЕТА НА ТЕЛЕВИЗИЯТА И КОМПЮТРИТЕСвещеник Александър Дубинин
Съдържание (frames)
Казват, че японските ученици са увлечени поголовно от нова електронна играчка. Това т.нар. тамагочи е програмирано във вид на "жив организъм". В яйцето при полагане на правилни грижи трябва да се "излюпи пиленце", което изисква отглеждане и редица компютърни операции осигуряват неговата "жизнена дейност".
Играчката трябва навреме "да бъде нахранена", след това е необходимо "да й се почисти"... а благодарение на малкия й размер детето не се разделя с нея нито за минута. Ако всички операции се изпълняват навреме и правилно, то пиленцето "живее", "расте" и напомня с писукане за себе си на своя стопанин. Ако го забравят или направят грешка, може да "залинее" и дори "да умре"...
Вероятно тази новост скоро ще се появи и при нашите, руски деца. Ще замени преносимите "залъгалки" от рода на кубчето на Рубик или джобните електронни игри. Възможно е на нея вече да играят децата на т. нар. нови руси3
Странна играчка. Безобидна дреболия, висулка, която встъпва в сложни отношения на взаимна зависимост и едва ли не любов с човека. Мъртъв ръкотворен механизъм се превръща в самостоятелен игрови партньор на човека, обладаващ безсмъртна душа! Това, разбира се, е най-чиста илюзия, мечта, нищо - но тук е и същността на играта.
С какво тя стана толкова любима за децата? Обяснението е: с това, че замени кучето или котката, които днес не е прието да се отглеждат в японските семейства. Но не представлява ли тя и своеобразен символ на съвременното детство - на отчуждеността и самотата на градското дете, израстващо в бездушния свят на машините и търсещо в този свят утешение и приятел?...
Откъснато от живата природа, съвременното градско дете живее в машинен свят, където мигат, блещукат и заслепяват изкуствени огньове и екрани, преливат, непрекъснато изменяйки се, електронни рисунки. Където бръмчат автомобили, вият сирени, пискат компютри. Където всичко наоколо звъни, жужи, трака и свисти. Където радиото и телевизията ден и нощ говорят, пеят, реват, застрашават с човешки гласове - "живеят" редом с хората и ги въвличат в своя безбожен, изкуствен живот.
Детето, разбира се, както казват учените, се адаптира към света - и какво друго му остава? Но при тези условия то го възприема като нещо враждебно и страшно.
Психолозите, занимаващи се специално с този проблем, са разработили един тест. На детето (ученик в началните класове) се дава червен и черен флумастер и му се предлага да оцвети три кръга. Първият означава "класът" в училище, вторият - "улицата", третият - "градът" (или "светът"). Червеният цвят изразява преобладаване на доброто, черният - на злото. Преди четири години във всички рисунки преобладавало червеното. При това дори ако класът бил в черен цвят, то "големият свят" все едно изглеждал добър. А днес почти всички деца (8 души от 10) виждат "града свят" черен, застрашителен и изпълнен със зло.
Лекарите обясняват именно с това нарастването на душевните разстройства при децата. Те твърдят, че са се появили твърде много деца невротици, почти поголовно обзети от страх. Наричат го "натрапчив страх".
Наистина децата винаги са се бояли, например от тъмнината. Изглежда в нас е заложено подсъзнателното знание, че тъмнината е зло, ад, бесовска област, а светлината е добро, Бог. Децата се страхуват и от смъртта - като неизвестна и страшна тайна.
Но психолозите говорят именно за масов натрапчив страх от обкръжаващия свят. Негови последици и медицински симптоми са ануреза, заекване, нервни тикове. При това те забелязали, че на такава невроза са подложени не само децата от "неблагополучните" семейства, но и тези на "новите руси", които страдат дори по-често. Социолозите смятат, че това е свързано с криминализацията на съвременния бизнес. Децата в семейството на бизнесмена много често слушат разговори за убийства, изтезания, похищения на деца. Но и техните връстници от обикновените семейства не са отминати от страшната информация.
Развивайки се и ставайки постоянен, този страх прави детето пасивно, потиснато и нерешително. Или напротив - агресивно. Понякога се съчетават и едното, и другото, наслагвайки се върху изградената от детето картина за света. Така едно шестгодишно момченце, вечно изплашено и срамежливо, имало любима игра: представяйки си, че е полицай, то по цели дни измъчвало плюшения си Мики Маус на електрически стол.
Защото по какъв начин можеш да се пребориш със страха? Много просто - самият ти да станеш страшен.
Както се пише по вестниците, днес в Русия има около 100 000 деца, обединени в самостоятелни престъпни групировки. Десетки от тях са станали убийци. При това убийствата, извършени от групи от 10-12-годишни деца, са немотивирани и странни, те носят печата на особена суровост и истинска жестокост. Сред малолетните престъпници има и деца от напълно обезпечени семейства, свикнали да не им липсва нищо.
Тези данни са свидетелство за все по-задълбочаващата се духовна криза на цялото ни общество.
Ако към това се прибави и физическата непълноценност на днешния ученик (според статистиката той слабее и тежи 5 кг по-малко от своя връстник преди 10 години), психическите нарушения и дълбоката му развратеност - пред нас се явява ужасяваща картина за бъдещето на Русия.
Родителите често се натъжават, говорейки за своя син или дъщеря: "Колко е жесток(а) към нас! Колко е коравосърдечен и равнодушен към нашата болка, към нашия живот!"
Чувството за изключителността и неповторимостта на всяка човешка личност явно е заложено в нас изначално. Реакцията на чистото, непокварено дете на чуждата болка винаги е жива и дълбока. Както и на смъртта. Те желаят на всички добро и радост. Кой не помни, че не е обичал приказките с лош край! Самата мисъл, че някой страда и накрая не получава утеха (понятна за детското съзнание), потриса дълбоко душата му. Затова в неделните училища опитните преподаватели знаят, че не бива да разказват на малките деца житията на мъчениците и още повече да описват подробности от техните страдания, а по-добре е да говорят за праведниците, светите войни, старците и чудотворците.
Петгодишно момиченце, израснало край храма, чуло за първи път житието на Алексий, человек Божий. За това как той вече умрял и лежал в гроба, и едва тогава родителите му узнали, че този бедняк, слуга е техният изгубен любим син!... Но на момиченцето нещо не му достигало. То отказвало да приеме такъв край и настойчиво питало, чакайки утвърдителен отговор: "А майката и таткото взели ли са го от гроба?" Действително, вече са го познали, намерили са го, как отново да го оставят сам? Сега си представете, че на това или на друго момиченце или момченце всеки ден му разказват за убийства, мъчения, космически войни и му ги показват - ще се съхрани ли това трепетно чувство на безусловна ценност и неповторимост на всеки човешки живот? Не, по-скоро ще се възприеме мисълта (тя ще се оформи заедно с чувството на натрапчив страх), че човешкият живот е нищо, че човекът е буболечка, която може да бъде смачкана, или робот, който може да бъде "изключен". Детето ще се научи да възприема смъртта като нещо, макар и страшно, но обикновено.
След всичко това не може да се чака да го трогнат умората на майка му, главоболието на баща му или пък старческата немощ на баба му.
Къде обикновеното съвременно дете може да види и убийство, и изнасилване, и разчленяване на труп? Откъде може да узнае какво е това "садист" или "извратен тип"? Къде накрая то вижда излизащ от гроба си покойник, ужасно чудовище, бяс? Разбира се, по телевизията.
С такива сцени и герои са изпълнени американските трилъри, по които - под слабия протест на родителите или в тяхно отсъствие, или дори в тяхна компания - се увличат руските юноши.
Областта на по-малки им братя и сестри засега са "анимациите". Децата на няколко поколения израснаха с мултипликационните филми. За едни любим беше "Аленото цвете", за други - "Чебурашка". Днешните деца гледат анимационни филми, приличащи на бойни шлагери.
В една от педагогическите статии се прави интересно сравнение между предишните и сегашни анимационни герои: костенурките - нинджа с Чебурашка и неговите приятели. И ако Чебурашка прилича на наивно, мило детенце, то костенурките са по-скоро "сурови момъци", които въвеждайки ред и възстановявайки справедливостта, млатят противниците си наляво и надясно. Те не напомнят на компания деца, а на младежка банда. Ако пакостите на Чебурашка и приятелите му си остават детски пакости, а самите те са от светлия, дружелюбен свят, то костенурките живеят и действат в съвсем друг свят, тъмен и страшен, където група герои се противопоставят на пълчища съмишленици на злото...1
Безусловно, запознаването с такива персонажи ще помогне на детето по-бързо да се "адаптира" и да навлезе в света на героите на "възрастните" екшъни и трилъри - изпълнени с маниакални убийци, летящи супермени и вампири.
Вампири, чудовища, привидения, пришълци от космоса (всъщност бесове) влизат от телевизионния екран в съзнанието на нашите бедни деца, което често не е защитено с нищо. Изобилието от страх в края на краищата заглушава чувствителността и впоследствие детето вече самҐ иска да изпитва нови, по-силни усещания. Именно така действа в човека страстта. Тя изисква нова храна, нужно й е все повече и повече. И ето подрастващите вече не се плашат и не се трогват от провлачени вътрешности и разчленени трупове. А това е свидетелство за дълбока развратеност.
Първоначално на стадия на "анимацията" се развиват устойчиви неврози. Нали детето за разлика от възрастния още не различава ясно изкуството от реалността. То реагира искрено и бурно на театралното или анимационно кинопредставление, без да признава никакви условности.
Неслучайно, когато лекарите психиатри молят родителите да отговорят в анкета какво се явява главна причина за страха на детето, те често пишат: "анимационните филми".
Децата в предучилищна и начална училищна възраст опознават живота много активно. Специалистите по детска психология казват, че малчуганите в тази възраст живеят не един, а няколко живота: и своя, и този на героите от приказките и анимационните филми, които докосват възприемчивата душа на детето. Техният стремеж е за максимално пълно съпреживяване на събитията.
Тук много зависи от възпитателите - преди всичко от родителите. От тях зависи на кого именно и в какво ще подражават техните деца. Нима това ще бъдат вампирчетата или Мики Маус, или по-късно пришелецът - супермен?
Разбира се, примамливо е да бъдеш силен мъж, от когото всички се боят, да умееш да правиш това, което другите не могат - например да витаеш свободно като птица над земята, да прогаряш предметите с поглед!... Но само толкова...
Едно московско момченце обичало "анимацията". Неговото въображение било поразено от сериите за гумените мечета, които можели да правят ловки и високи скокове - през къщите, дърветата и пр. Отначало детето скачало из стаите: "Аз съм гумено мече! Аз съм гумено мече!" Но ето че заедно с другари се озовало на покрива на 16-етажна сграда. Децата се разлудували. И тук нашето момченце си представило, че ще може като любимите си мечета да прескочи на съседния покрив: нали те правели точно така. Няколко стъпки към ръба - и...
Излиза, че е много опасно да се развива въображението на децата, като им се показват супергерои.
Но, уви, и този трагичен случай не би заставил родителите на малки деца да изключат телевизора от контакта.
Между другото "синият екран", край който съвременното семейство прекарва почти цялото си свободно време, нанася несъмнена вреда на физическото и психическо здраве на детето. Детските психиатри и психолози предполагат, че основните болести при децата през XXI век ще бъдат породени от телевизорите и компютрите.
Иеромонах Анатолий (Берестов), доктор по медицина, обяснява подробно каква вреда нанася телевизорът на детското здраве.
Първо, кинескопът произвежда облъчване, водещо до нервно-соматични нарушения в организма на детето; в резултат на това облъчване рязко се изтощава неговата нервна система. Второ, продължителното заседяване пред екрана на телевизора (както и пред компютъра, както, впрочем, и над книгата, ако детето умее вече да чете) води до астено-невротични нарушения: заради обездвижването се разстройва работата на чревната система, от организма трудно се отделят продуктите на разпад и децата боледуват често. Но още по-забележителни са психо-емоционалните нарушения, свързани с информационното въздействие на телевизията върху личността на детето. Наблюдава се, че при децата, привикнали да седят пред телевизора, отслабва паметта. Те стават по-несъобразителни на уроците в училище, не могат да се съсредоточават, нарушава се сънят им; стават възбудими, раздразнителни, обидчиви. Отношението им към родителите също се влошава, особено ако те им наредят да се отделят от екрана.
Това не е чудно - нали телевизията пленява душата и оказва хипнотично влияние. Не само детето, но и възрастният човек с неговата по-здрава и устойчива психика не може да се противопостави на въздействието й, дори ако възприема критично това, което гледа. Телевизията по различни начини, волно или неволно кодира поведението на детето или на подрастващия - заставя го да живее по законите на екранния свят.
Отец Анатолий като медик свидетелства за случаи на инфаркти и инсулти пред "синия екран", защото възрастните хора преживяват по-силно емоционално напрежение, следейки събитията на екрана и съпреживявайки чуждия живот. Детето, както вече казахме, трудно прекарва границата между условността и реалността. На него му е още по-лесно, отколкото на възрастния да се потопи в света на илюзиите. А тъй като този живот е много по-интересен и богат на събития от неговия собствен, делничен, той бива предпочитан. Пред екрана то губи чувството си за реалност и се потапя в странно, лунатично състояние, напомнящо опиянение. По руската пословица "пияният и заспалият не мислят със своя ум". А с чий?...
Телевизионният живот, където детето е преживяло такива силни усещания, му се струва "по-истински", от действителния. Възвръщайки се не по своя воля от илюзорния свят, то намира своето съществование сиво и скучно, а своите близки - незначителни и жалки.
Подрастващите сами не разбират защо телевизорът ги привлича толкова, защо им харесва да гледат филми за насилие и разврат. В живота всичко е безинтересно, а на лентата всичко е страхотно. И най-главното - когато се пренасяш във филмите, всичко глупаво, скрито в душата, всички тайни, сдържани или незнайни страсти получават храна и простор.
Отнасяйки се със снизхождение към тези страсти, телевизията допринася за развращаването на детето. Като му показва насилие дори в анимационните филмчета, предлагайки му сцени на разврат, жестокост или "красив живот", тя пробужда в неговата душа страстите на гнева, блуда, завистта, сребролюбието. Така наречените екшъни го учат да презира слабия, натрапват му не само специален начин на живот, но дори и специален маниер на общуване с хората, дързък и безцеремонен, несъвместим с целомъдрената скромност и още повече - с християнското смирение.
Екранните герои толкова красиво и смело пушат и пият, толкова ловко мамят противниците си, така безстрашно се бият, прегръщат такива хубави жени, така се преследват с коли! И кодът е приет от бедната душа. Детето вече знае какво иска. И в реалния живот ще търси удовлетворение на открилите се страсти. А какво собствено може да го спре?...
Тъжно е, че хората са изпаднали в психологическа зависимост от телевизора. Включваш - и ти се струва, че тъгата и унинието преминават. Но ако той изведнъж се счупи - става катастрофа: настъпва непривична, плашеща тишина, става ясно, че всички членове на семейството са разединени... И за това сега почти във всички домове има по два-три телевизора: ако единият се счупи, ще включим другия.
Съществуват и семейства, където телевизорът се включва от сутринта и "диктува" преминаването на целия ден: сериалът се сменя с новините, след това - проблематично предаване, "авторски" програми, после отново новини, друг сериал, някакво шоу, "Поле на чудесата", екшън - и ето денят преминал.. Детето присъства тук, хранейки възприемчивата си душа с тази бездуховна храна, която му натрапва домашният идол.
Употребявайки безразборно тази храна, телезрителите постепенно губят своята индивидуалност, приравняват се, обезличават се. Както се изрази един социолог, благодарение на телевизията се формира нов антропологически тип, с ниско ниво на интелигентност и нравственост.
Обикновено децата са привързани силно към телевизора в семействата, в които и възрастните се увличат по него. Тук "кутията" е истинският стопанин на дома, най-висшият авторитет, най-любимият член на семейството - "господин Телевизор" (така се нарича той в една статия за него във вестник "Православна Москва"). Този съвременен идол заема почетно място в червения ъгъл и когато всички членове на семейството се събират около него като на вечерна молитва, се създава илюзията за покой и любов.
В последните години се появи конкурент на "господин Телевизор" в дейността за пленяване на детските души - "господин Компютър".
Препечатано от © 
www.Pravoslavieto.com
